Как се запознахте с Джок Полфрийман?

Занимавайки се с много и различни обществени каузи, бях известен като адвоката на „Движение Промѣна“ – това е една неправителствена организация, която се занимава с въпроса за реформи на наркозаконодателството в България, най-вече по отношение на конопа и конопените субстанции.

Покрай „Движение Промѣна“ се запознах с приятелка, която е обща позната между мен и Полфрийман, и през 2012 година тя ми припомни за случая с австралиеца, каза ми, че той си търси адвокат за сдружението. 

Отидох да се видя с него, за да се запозная с дейността на сдружението и по този начин се запознахме в средата на 2012 година. 

Делото “Джок Полфрийман”: какво ви направи впечатление след като се заехте със случая?

Делото “Полфрийман” показа нагледно влиянието на медиите в правото.

През 2007 - 2008 година, когато тепърва се разбра за случая, аз бях извън делото и се информирах изцяло от медиите за него. Тогава историята, която ни разказваха те – някакъв луд австралиец се е разхождал в центъра на София с гигантски нож, и е наръгал случаен минувач – ми изглеждаше достоверна. 

Първото нещо, което ми направи впечатление – всеки път, когато има дело на сбиване между две групи лица, то започва с писмените обяснения, които замесените лица са дали в полицията. Тази методика се спазва при абсолютно всяко друго дело, с изключение това на Джок Полфрийман. В неговия случай липсват тези обяснения, имаше само докладните записки от полицията и след това са започнали направо от разпитите на свидетелите.

Друго, което ме озадачи, са липсващите записи от камерите пред Министерство на здравеопазването (МЗ), и по-конкретно обяснението за тяхното изчезване.

Въпросните записи са запечатали много важно и съществено доказателство от онази нощ, но ние не знаем какво, защото то липсва по един много необясним и странен начин.

Първото обяснение на МЗ за това защо не се предоставя видеозаписът, беше, че са го презаписали - видеозаписът е стоял само четири дни, след което, за да се пести място, се записва върху него. Впоследствие защитата на Полфрийман направи искане, в което се запитва дали не може да се направи експертиза, на база съвременните технологии, с които разполагаме, за да се установи върху какво всъщност е било презаписано това пространство. Обяснението, с което излезе пред съда изпратената експертка беше, че някакво лице от МЗ, което не е споменато, е казало, че когато са правили смяна на сървърите, въпросният сървър е гръмнал.

Експертката практически никога не е видяла този сървър, тя казва, че вероятно няма да може да направи нищо, но препоръчва да се направи експертиза. И когато тогавашният адвокат на Полфрийман, колегата Динко Кънев, светла му памет, прави искане все пак да се направи експертиза – съдебният състав му отказва. 

Ние и до днес не знаем изчезнал ли е този запис, или не е. Дълбоко в себе си съм убеден, че записът не е изчезнал.  

Дали България е справедлива държава, или не – аз не мога да кажа, но със сигурност е беззаконна и такива записи са ценни, защото от една страна могат да държат и семейството Монови натясно. 

Никога не са били търсени камерите на Булбанк, а основно там се е случило всичко.

От заключението на разследващата Таня Алакушева (бел.ред. Таня Алакушева главен разследващ, водил разпитите) разбираме, че двете страни са се срещнали пред Булбанк, но тези видеозаписи никога не са били поискани.

Никога не се е направил някакъв сериозен опит онези две неидентифицирани лица да бъдат намерени. Дали са били цигани или не, ние не знам, тъй като те и досега не са открити.

И тук следва да си зададем въпроса: Толкова ли е трудно да бъдат открити тези лица? Правен ли е сериозен опит въобще те да бъдат идентифицирани? 

Ако гледате записа, ще видите и други хора, които са били в околността по време на случилото се – те също никога не са били търсени, за да дадат показания.

И в един момент цялото дело се състои от 16 свидетелски показания от страната на групата, в която е бил Андрей Монов, срещу Джок Полфрийман от другата страна, плюс двама от пазачите на паркинга, както и продавачът на бутката, който също не знаем какво точно е видял и разбрал. 

Делото е било гледано абсолютно едностранно, никога не е направен оглед на пространството от МЗ по посока Булбанк и подлезът на метрото. Всичко е направено от МЗ по посока ресторант Хепи и бул. "Александър Стамболийски". 

В съда, тезите на Полфрийман, че е невинен и е действал при самозащита, са изцяло игнорирани. Казва се, че това е защитна версия и няма да бъде разглеждана.

Цялото дело е водено с идеята да се докаже, че този човек е абсолютен хулиган, а останалите замесени се представят като мирна група млади хора, които са нападнати от някакъв психопат, с идеята да ги убие всичките. 

Обвинението на Джок Полфрийман е, че той е убил Андрей Монов по хулигански подбуди, и е направил опит да убие Антоан Захариев. Хулиганските подбуди в българското право означават явно неуважение към обществото. Тоест, за да ни покаже колко не уважава българите, иска да избие някаква група младежи.

Днес ни звучи налудничаво, но преди 12 години на никого не му звучеше налудничаво.

Можем ли да считаме, че делото Полфрийман е "изкупление" за всички неуспешни дела, свързани с уличната престъпност през знаковата 2007 г. и годините преди това?

Не ми се струва, че някой се е опитал да покаже как България се справя с уличната си престъпност, чрез това дело. Усещането за това дело е, че има някакъв проблем в присъдата – мненията и статиите навсякъде по света извън България сочат, че нещата в това дело не са съвсем наред. Не ми се струва, че целта е била да си изперем имиджа пред света, защото ние именно с това дело се вкарахме с такъв неприятен външен образ.

И въпреки че са изминали немалко години, сега се вкарваме в още по-кирливи ризи и от това. 

Бащата си е родител и не мога да го съдя за това, че иска отмъщение, но според мен тук има комбинация от много влиятелен баща, много влиятелни родители, и не се знае какво ще излезе, ако се разровим в родителите на другите момчетата. 

Струва ми се, че през тази вечер една групичка от хора са извършили сериозни престъпления срещу правосъдието, които и днес ги обвързват. 

Имало ли е натиск срещу вас, след като се заехте със защитата на Джок Полфрийман? 

Не мога да кажа, че имало нещо подобно. 

Но аз не съм водил наистина делото, аз съм водил делата, които са свързани с асоциацията. По-късно то стана толкова публично, че няма как да има някаква форма на натиск. Не може да е натиск да си ходиш по улицата и някой да те проклетоса, това е нещо, което си приел, че ще ти се случва, но не и натиск.

В едно ваше участие по БТВ вие бяхте поставен в задочен диалог Христо Монов, бащата на Андрей Монов – как тълкувате това решение на телевизията?

Тълкувам го като българска медийна порнография, как да го тълкувам по друг начин? Не може правни аргументи да се поставят с аргументи на жертва, на човек, който страда за детето си. Това е абсурд. 

В същото време, се получи много хубаво за медиите, ако проследим как точно се случи това искане на главния прокурор, чието развитие още чакаме. На 19 септември имаме определението, но дори не го пускат – според мен съвсем целенасочено забавен факс от страна на администрацията. На следващия ден медиите започват да шумят. На двадесети ние още сме в Централен софийски затвор, като аз съм там от 8:30 часа сутринта до 15:30 часа, и никой не ми казва какво се случва, кога ще го пускат и какво правят. Отпред медиите вече са се събрали и е някаква „лудница“. 

Всеки път, когато трябваше да питам нещо, свързано с Джок, охраната на затвора ме караше да излизам навън, откъдето ми даваха нов пропуск за Централен софийски затвор,  оттам звънях от външния телефон на някакъв телефон, за да ми каже някой нещо. Три пъти го правих това и медиите всеки път ме посрещаха с “Какво се случва?”, “ Ама, вие какво правите вътре?”. Всичко това беше някакъв абсурд. 

В 15:30 решихме да се направя, че си занимавам, за да видим какво ще стане, ако аз се махна. Десет минути по-късно се случи да го изкарат извън затвора, където Джок каза: “Специални поздрави за Десислав Трайков”, зам.-началника на затвора. 

Тези хора чакаха аз да изляза, практически за да го отвлекат, защото реално нямаше никакъв документ от страна на дирекция Миграция на МВР. Това се случва на 20 септември, след което имахме почивни дни заради Независимостта на България. В събота на 21-ви септемви в Блиц прочетох интервю на бившия главен прокурор Филчев, в което за първи път видях тази теза, че съдът трябва да се произнесе с решение, а не с определение. 

И започва да се споменава и Хелзинкският комитет, на 24-ти във вторник, г-н Христо Монов е в БТВ и повтаря казаното от Филчев като казва, че ще иска от Главния прокурор възобновяване. Вечерта, същият ден, г-н Цацаров внася искането си за възобновяване на производството във Върховния касационен съд (ВКС) с вече посочените аргументи.

Струва ми се, че нещата около отвеждането на Джок Полфрийман бяха подготвени още на деветнадесети, тъй като те разбраха, че се намираме пред финална инстанция и трябва да го пуснат. Затова трябваше да измислят нещо, за да не го пуснат.

Може би не очакваха, че ще излезе този видеозапис, който някак обърна общественото мнение, което ги изненада.

(бел. ред. малко след като видеото "Истината за Джок Полфрийман" беше публикувано в Интернет, в отговор на него се появи видео, озаглавено "Истината за Джок Полфрийман, убиецът на Андрей Монов".)

Какво да очакваме за в бъдеще? И като какъв Джок Полфрийман пребивава в България?

В момента той се явява като човек, който трябва да бъде експулсиран, но за когото има пречки да бъде експулсиран.

Пречка за това е, че има някаква забрана от 2011 година, по закона на чужденците в Република България. Всеки друг чужденец, който излиза от затвора, е имал подобен тип забрана, и Джок не е изключение. Тя се премахва от прокурора в рамките на максимум три дни.

При Джок прокурорът отказва да отговори на тази забрана вече повече от два месеца, и ние сме в много и най-различни административни процедури с държавата.